Блогът на breeze :: Белият зъб и тайните на Ропотамо

Помните ли местото където с вас хванахме дивото сърненце? На това место склоних да дойдат с мен и двамата мои съученици. В този ден вместо сърненце, срещнахме свободно да пасат дватали елитни коня на стопанството, Янтра и Боян. Приближих се към Янтра, а тя кротко ме поглежда. Погалих я по врата, не мърда. Опитах се да се кача на гърба й, не успях, а тя търпеливо очаква следващият ми опит. Когато се качих промълвих, "давай" и Янтра изведнъж полетя. Теренът беше неравен, но сега сякаш ме возеше мерцедес. Приближавахме опасно гората, но и тук Янтра прояви изненадващо разбиране. Спря елегантно при първата ми команда. За първи и последен път яздех елитен кон.Приятелите ми нямаха този късмет. Не далеч от нас се появиха хора и ние се скрихме в гората.
Днес, вече пораснал, отново съм тук на разузнаване за манатарки. Гъби нямаше, но аз не се отказвам лесно. Поех на исток през гората, към река Ропотамо.След двучасово лутане, когато вече мислех че съм се изгубил, с облекчение усетих прохладата на реката под мен. Но на пет крачки от мен изведнъж видях огромен глиган.Беше се спрял, сякаш ме очакваше. Гледаше ме съсредоточено с остър поглед през дилгите си, с червеникав цвят вежди. Не отстъпваше, сякаш очакваше предизвикателство от мен, за да ме разкъса. Това доказваха двата огромни бели зъба, стърчащи над муцуната му. Излъчваше величие, увереност и сила. Направих бавна крачка назад, после втора, трета. Събрах кураж и бавно се обърнах. Глиганът сякаш се беше изпарил.
Мисля, че дори и Тодор Живков не притежава такъв грамаден трофей в ловната си колекция. Попитах стар ловец какво мисли за глиганите, отговора беше кратък, "опасни са". Глиганът ме е чувал, той ме е виждал, усещал ме е от километър дори, но не е избягал. Очаквал ме е и все пак пощади живота ми.
Спускам се край "навесената скала" към асвалтовия път и пред мен гордо се изправя Калето. Огромни скали като гроздове са увиснали по стръмните му склонове. Каменната "Лъвска глава" гледаше на юг, сякаш охраняваше тайните на Ропотамо. Реката привличаше и мен. Край нея, под самия връх, отшелникът бай Марин си беше направил колиба. Веднъж той ми разказа легендите за р.Ропотамо и Вълчан войвода. Сега разказвам и аз по памет.
Край Калето е живеел господар. Красивата му дъщеря се е казвала Ро. Тя много харесвала реката и винаги когато бащата питал къде е Ро, отговора бил: "на потамо" (на реката). От тук идва и името Ропотамо, реката на Ро.
Ето и легендата за Вълчан Войвода: Той е успял да получи доверието на турските владетели и когато те са натоварили златото на българските данъкоплатци на кораба, той също се е качил в гемията, като познавач на скалистите морски брегове. Имал е обаче план за превземане на кораба, съгласуван с неговите четници.
Плувайки по крайбрежието, една нощ Вълчан войвода източил питейната вода от бурето. За зареждане на кораба с нова прясна вода той посочил кладенчето под връх Калето. Но там стояла в засада четата на Вълчан. Корабът бил превзет, а златото скрито в Калето под един камък с формата на кораб...
Привлечен не от златото, а от романтиката на местността, аз поведох един ден към скалистия връх група от две немски семейства. Заедно с децата им участваше и моята дъщеричка. Изкачихме върха през трудния, южен преход. На самият връх имаше малка площадка, а по нея натрошени парченца от керамични съдове.На север се виждаше устието на Ропотамо и плажа на Аркутино. На юг под нас на петнадесетина метра беше Лъвската глава. Спускайки се обратно по склона видяхме поредната изненада. На самият край на скалата, върху носа на каменния лъв беше застанало малко козленце с рогца на главата. Беше се загледало в реката и зеленината под него и не отделяше поглед от тях.
Толкова съсредоточено в панорамата беше това козленце. За съжаление бях си прибрал фотоапарата в чантата. Посягайки към него, козлето усети движенията ми и бързо изчезна сред скалите.
Мисля, че не само няма туристи посетили върха преди нас, но и още не са се намерили смелчаци за това.

Нагоре