През лятото пообиколих България...Красота, красота...в опустели селца. Какъв е смисълът тогава от прехвалената красота, когато няма кой да й се радва? Страшно е. Селските врати все още се отварят, но от самотни старци. Страшно е, вечер не се вижда жива душа.
Няма смях, палави деца, нама на кого да се порадваш, или поскараш...
Има туристи, мълчаливи, на които се хвалим с майсторската изработка на земеделски инвентар от дърво, с двуетажните многостайни селски къщи, пълни някога с деца, китни носии и природа. Но когатао си заминат туристите, в селото остават само старци и кучета.
Ако поставят някой от нас през зимата в подобна самотна къща едва ли би издържал.
А хвалим това, което ни убива.
"Ъкъла идва късно, но никога не е късно", казва един.."ЛЯжи ти на това Ухо...", казва друг.
Царе сме...на думи.
Спасението е в раждаемостта.
Три деца са малко...

Но такива времена са дошли, Breeze, и трябва да приемем това, което не можем да променим.
Здраве и мир да е!

Здравето всече го има.
Просто начин на хранене...
И усещаш поезията на дните..:)